Едно изложение за изложения на унижение град
Предполагам, че не Ви е достатъчен само добър сън, както и здравословна храна и време за спорт и култура. Предполагам, че имате нужда и от красота както във вътрешния свят, така и във външната среда.
Независимо дали красотата е обрисувана с отвлечена и утопична характеристика, всички ние сме с наложителност от нея. Тя предизвиква гъвкавостта не само на сетивата ни, а и на ума ни. И тъй като красотата намира отражение във важни пунктове, що се отнася до естетика, социология, психология и култура, и в същото време хармонизира поливалентно всеки един детайл, се спрях за разсъждение върху някои градски постановки на изложение.
Хронологичният ред съвпада с днешната ми разходка.
На пръв поглед всичко излглежда добре, дори, бих казала, подредено.
Рекламата, обкантваща съоръжението го прави изключително симпатично и разбираемо завършва на „.bet“. На мен обаче ми е „bad“. Затова, защото картината е точно такава всеки път, когато мина, няма детска енергия, няма политика за детска енергия. Затова пък има къде да се събират ветерани и предизборни пропаганди. Като се замислих за децата, се натъкнах на следното, няколко метра по-надолу.
Тук се вихри един безумен по визията си ремонт, който по целесъобразността си вероятно е задължителен. Това е СОУ „Васил Левски“ в град Хасково, където детската енергия е толкова притисната като пространство, давеща се от прахови облачни завеси, предизвикани от дейността на струпаната строителна техника. Амортизирани и деформирани ограждения създават мнимо чувство за безопастност, но далеч от стандартизацията. В екстремни условия се движат и преминаващите хора, на които не е предоставена алтернативна сигурност.
Интересен времеви избор за осъществяване на подобна обществена поръчка, имайки предвид интензитета и опасността от извършване на такава дейност в активен учебен период. Всъщност дворът на училището умираше от скука цяло лято.
Градът си има „Паметник на завистта“, но аз си имам пейки, които наричам „Пейките на отчаянието“.
Мястото редовно приютява групи от хора с различни тревоги. Последно се натъкнах на проблемите на служителите на „Lafka“, които не знаеха откъде да подхванат живота си. Стана ми тъжно, и се сетих за мъдрата част на града, онези възрастни хора на седянка, с които често разговарям, и които винаги споделят с тревога за безперспективно грешно сметнатия проект за град Хасково.
Аз пък се питам само едно. Защо са им толкова модерни автомобилите и излъскани фраковете, като са им толкова неглижирани отговорностите?!
инж. Станислава Станкова
