Любен Кънев (актьор)

За старт на „Приятели и гости“ Ви срещам с един човек, отдаден на работата, безстрашен към иновациите в професията, носещ ярката си идентичност не само в България, но и извън пределите на страната. Той притежава онази отличителна черта, която ни кара да гледаме вперено в него и да очакваме. Да очакваме идеи, реализирани със смисъл, с послание, дълбоко засегнати теми, и, разбира се, да се наслаждаваме на изкуството под неговата светлина.

Кой е той? Инспектор Тодор Тодоров от ГДБОП? Княз Кирил Преславски? Омар? Агент Шелдън Левийн? Стоп!

Представям Ви Любен Кънев. Актьорът, който открива доброто в „Забравените“ от Поправителния дом в Бойчиновци. Актьорът, който свързва проектите си със социалните проблеми. Актьорът, който създава първия по рода си кино-театрален моноспектакъл в България. Актьорът, който подчинява и отдава себе си на представлението, поднасяйки го реалистично и пропито с истина. Актьорът, който сбъдва мечти и предава таланта си в собствена театрална школа в Лондон.

Ще Ви върна през 2009 година, когато печелите международна шекспирова награда за „Най-добър актьор“ (GATS International Theatre Festival) в Пекин. Какво Ви донесе тя и отрази ли се върху кариерата Ви?

Ако се бях родил в Англия, Франция, Германия или в САЩ например, тази награда щеше да ми донесе доста професионални ангажименти. Тук тя не означава нищо. Но като цяло ми се отрази положително.

Кой  е най-яркият Ви спомен от дипломирането в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“? Печелите и награда „Най най най“ на випуск 2010.

Очите на майка ми и баща ми. Те бяха в публиката при награждаването. Бяха щастилви. Дори не им бях казал, че съм номиниран за актьор на випуска, исках да ги изненадам.

Емблематичен сте с ролята си в „Под прикритие“ като инспектор Тодор Тодоров от ГДБОП. По какъв начин работехте със себе си за изразяването на Вашия герой?

Беше дълъг процес. Пет години, в които се стараех да надграждам. Този тип серийни филми са сложни, защото е нужно първо да откриеш смисъла на образа си в цялата концепция, да не излизаш от рамките на неговата функция и в същото време да създадеш начин, по който той живее на екрана, а не само присъства. Така функцията му може да се промени към по-важна. Това е хубаво, защото отговорността ти в цялото става по-голяма. Партьорството с колегите в такава голяма продукция обаче е на първо място. Тодоров е доста различен от мен и за него беше нужно да се подготвя в различни посоки. Но преди всичко, понеже актьорската работа е психологически момент, просто изследвах средата, в която живее. Той е между живота и смъртта. Между изкушението да имаш и привилегията да бъдеш достоен. Не е типичният полицай. Сприхав и критичен, но чувствителен. С чувство за хумор, дори понякога е саркастичен, заядлив, ожесточен. Всичко това е заради живота на ръба. Заради свръх напрежението. Той загуби най-близките си приятели и разбра, че утре може да е следващият убит полицай. Как ли се живее с тази мисъл? Ето такива неща ме занимаваха преди и по време на снимките. В тези посоки работех със себе си, стараейки се да мисля като него, да намирам начина, по който той оцелява в рамките на сюжета. Защото да си следващият убит полицай в България не е трудно.

Въвеждате доста интересна визия на образа си с прическата в Сезон 3. Ваша идея ли беше?

Сценаристите бяха написали, че Тодоров се облича модерно. Това ми отключи идеята да си го представя като нетипичния полицай. За мое щастие се прие от екипа.

Припознават ли Ви с инспектор Тодоров в реалния живот? Имате ли такава случка?

Да, това е забавната част от актьорския живот и не чак толкова забавната. Имам хиляди случки. Последната беше вчера. Купувах си нещо от кварталния магазин, бях с шапка с козирка и слънчеви очила. До мен момиче и момче, видимо двойка. Момичето каза тихо на момчето „познали го“, момчето ме погледна и ме разпозна, започна да скача на място, да говори високо, хората се стреснаха, беше радостен. Тя също. И аз се стреснах. И двамата бяха лъчезарни. Заредиха ме приятно.

Изигравате значими роли в киното. Една от тях е и Княз Кирил Преславски в телевизионната продукция „Недадените“. По-трудно ли се изгражда образ, когато пресъсдавате събития от друга епоха?

Със сигурност е интересно. Княз Преславски или още принц Сакс-Кобург и Гота е бил многопластов човек. Завършва Военно училище, участва в Балканската война, както и в Първата световна. Той е генерал-лейтенант от Българската царска армия и почетен адмирал от Герамнската имперска флота. Хоби са му автомобилите, сам управлява своя „Пакард“. Завършва също агрономия в Прага. Бил е широкоскроен, иновативен, обичал е изкуството и дори го наричат бохем. Това не му пречи смело да поеме управлението на България по-късно. През 1945 е разстрелян от комунистически функционери в района на Софийските централни гробища в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари. Тялото му е заедно с други осъдени на смърт от, така наречения, тогава Народен съд, захвърлено е в обща яма. Един от онези, които са извършвали разстрелите разказва по-късно, че Княз Кирил е бил с гръб към дулото на оръжието, с което е убит, но преди изстрела той моли екзекутора си, който е българин, да се обърне с лице към дулото, като преди изстрела произнася думите: „Един княз български не може да умре убит в гръб.“ Цялата тази картина за него ми помогна много. Четох и се подготвих за ролята със самочувствие, че мога да я направя, въпреки че бях предпазлив.
Докато снимахме в двореца „Врана“ беше страхотно, защото той е живял там. Имах сцена в личната му спалня, беше несравнимо чувство. Да знаеш, че принцът е спял там, че е писал на това бюро, което беше пред мен тогава, че там е взимал важни решения за България след смъртта на брат си цар Борис III, когато става регент, всичко това беше страхотен шанс за мен. Наистина „Недадените“ е специален проект и процес за мен. Любопитно е, че княз Кирил е роден на 17-ти ноември, а аз на 12-ти ноември.

Спомняте ли си своя дебют на театралната сцена? С какво ще сравните емоцията си тогава?

Дебютът ми на професионална сцена беше в Драматичния театър в Пловдив. Помня го с хубаво. Въпреки, че пиесата беше тъжна. Не бих искал да го сравнявам с нещо, защото дебютът си е дебют. Но чувството за ония ден и сега е живо и положително за мен.

Демонстрирате иновативното си творчество с първия по рода си кино-театрален проект в България „STOP! – Дяволът се призна за виновен“. Кое Ви провокира да създадете и напишете толкова социално задълбочен моноспектакъл?

Творческите импулси могат да се анализират. Но защо точно са се отключили е трудно да се каже. В онзи период имах две алтернативи пред себе си. Едната беше да се отдам на това, което ми е интересно, а другата, на онова, което не харесвам. Избрах първото. А идеята да разкажа една история в рамките на час и половина чрез големия екран и театралната сцена ме завладя и реших да го направя. Не е нужно много, за да се оставиш на импулса, който ти намига и ти казва „давай“, „действай“.

Работейки по авторския си проект „Аквариумни хора“, се озовавате в Поправителния дом в Бойчиновци, а след това създавате и спектакъла „Забравените“ заедно с момчетата от дома. Разкажете ни за този процес.

На този въпрос отговарям, както и на предния. Всичко е в творческите импулси. Никъде другаде. Ако ги имаш, намираш начин да ги реализираш. Специално за тези проекти искам да запазя процеса на случване в тайна, защото там е ключът към това защо съм избрал темите вътре в тях.

Какво Ви отдведе в Лондон? Там вече подготвяте и собствена театрална школа. 

А какво беше преди киното и театъра? 

Занимавал съм се с футбол, но контузии ми попречиха да остана в спорта. Бях в школата на ПФК „Добруджа“, когато отборът беше в „А група“, стигнах до мъжкия футбол. Но дали случайно или не, се контузих. Това смени изцяло посоката ми в живота. Учил съм в техникум по ветеринарна медицина, сега се води гимназия, в Добрич, прекрасен етап от живота ми, но не продължих за доктор. Може би за съжаление на Д-р Къневи, моите родители, които са ветеринарни лекари във Варна. Но те винаги са ме подкрепяли във всичко, за което съм им изключително благодарен и признателен. Никога не са били родителите с пръчката в ръка. Всъщност, след контузията във футбола, усетих, че моята писта е друга. Бях тъжен, но затворих страницата, за да продължа напред. Нещата в миналото са ми дали и са ми взели, но моментът сега е по-важен за мен.

Ще посетите ли любимия си Алианц Стейдиъм след ударния трансфер на Юве?

Да стане Кристиано Роналдо част от Ювентус, за мен като фен на Юве, това е фантастично. Не обичам сравненията, но той най-вероятно ще бъде запомнен като най-великият футболист, раждал се някога. Когато статистиката, титлите, наградите, фактите, цифрите, моментното му състояние, амбициите му, говорят за него, какво можем да кажем ние. Да не говорим, че толкова години е в супер форма, а е почнал да играе на високо ниво на 16 годишна възраст. Само човек, който е бил в спорта знае какво означава това реално. При толкова критики, които се изсипват върху него, той продължава да мечтае за върха. Това е достойно за уважение и е пример, че човек е развиващо се същество, но само, ако работи върху себе си. Уважавам този човек и съм щатлив, че ще носи фланелката на Ювентус.

Какво послание бихте оставили на всички Ваши почитатели?

Да бъдат здрави! И да имат цели или мечти, кой, както иска да го нарече, но да се борят за тях. И да изпитват удоволствие от тази борба. Когато са уморени от нея, да си вземат отдих. А когато им е най-трудно, да не се отказват. Защото загубиш ли мечтите си, дните ти губят смисъл. Вярвам, че точно, когато не се отказвам, мечтите ми се сбъдват, постигам ги. Пожелавам им още да са любопитни и винаги да останат такива. Като деца, които никога не спират „да ровят в пясъка“.